ДПС мълчи за турските атентати, но някой трябва да го говори

ДПС проведе възпоменателен митинг в ардинското село Млечино в памет на жертвите от първия мирен протестен митинг на 24 декември 1984 година срещу т. нар. „възродителен процес“. Слово произнесе шефът на партията Мустафа Карадайъ.

„Езикът, името, честта, достойнството, вярата. Това е в основата на нашата същност, на нашата идентичност. Това ни прави човеци“, каза в началото Карадайъ.

“Всяка година ние се събираме на тези площади, за да си спомняме и да припомняме онези събития, които преживяхме преди 35 години, каза Карадайъ. Като си припомняме тези събития, ние от тях не си извличаме поводи за разделение и омраза. Напротив, ние от тази история единствено и само можем да се поучим. Да бъдем по силни в името на бъдещето на нашите деца в нашата родина България”, обясни лидерът.

Мустафа Карадайъ заяви, че в България се прави лицемерната политика, тъй като се забраняват ползването на различни езиците в България.

На митинга присъстваха една купчина депутати на ДПС, общински и областни началници, гости от Турция.

В изказването на Карадайъ изобилстваше политика, макар че на пръв поглед тя липсваше в словото му. Но в типичния за ДПС тарикатлък Карадайъ изведе на челно място претенциите на партията си, прикривайки ги с лозунгите за липсата на омраза, със загрижеността към децата и човещината, с притеснението за репресии към говорещите на различни езици.

Разбира се, не обвинявам Карадайъ, че в политическото му говорене липсва дори една дума за атентатите на турските “борци” за свобода, които взривиха България. Но все пак трябваше да спомене загиналите невинни деца – жертва на тероризъм.

Аз обаче ще припомня случаи, които ще оборят казаното от политика. Няма никакво съмнение, че възродителният процес беше едно безумие, едно нечовешко престъпление към стотици хиляди български граждани. По този показател комунистите на Тодор Живков по нищо не се различават от нацистите на Хитлер и болшевиките на Сталин, за които човекът не е дори парцал.

Нищо свято обаче няма и за онези “борци”, които без да им мигне окото обричаха на смърт невинни хора.

Ето и примерите:

На 30.08. 1984 г. в чакалнята на централната гара в Пловдив избухва взрив, който убива една жена и ранява 44 души.

30 минути по късно на летището във варна избухва бомба. Ранени са 12 души, а 2 жени са обезобразени.

На 9.03.1985 г. в хотела в Сливен избухва взрив, ранени са 14 души.

На 9.03.1985 г. на гара Бунова е взривен вагон за майки и деца. Загиват 3 деца и 4 жени. Девет души са ранени, 2 от които деца.

Сега за медиите. Очевидно българската журналистика продължава да има сериозна бариера пред горещите проблеми. За протестния събор в Млечино медиите ми строшиха главата с подробности около събитието, предизвикало митинга. Аз обаче исках да чуя и видя другата страна на проблемите. Поне това съм научил през годините в тази професия. Защото истината е най-важното нещо на света.

Божидар Статев

1 коментар

  1. По онова време, медиите си спестиха информация за атентатите. Сещам се за един виц от онова време, който завършваше така: Наполеон казал на Тодор Живков:
    – Ако имах твоите журналисти, светът нямаше да научи за поражението ми при Ватерлоо!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *