Има новини, които звучат толкова абсурдно, че в първия момент човек отказва да ги приеме за възможни. Такава беше новината, разпространена от Университета по библиотекознание и информационни технологии (УниБит), че на 16 септември в неговия двор е тържествено открита академичната скулптурна композиция „Професорът“ – символ на знанието, приемствеността и човечността, посветена на проф. Стоян Денчев – „дългогодишен преподавател, визионер и общественик, който превърна УниБИТ в университет с европейско лице и международно признание„. Става дума за пейка с „приседнала“ на нея статуя, която възпроизвежда фигурата и образа на проф. Денчев, държащ в ръката си книга, върху която е изписано името на Монтен. Не е ясно точно коя книга на Монтен чете бронзовият мъж, може би есето „За суетността“ от том трети на „Опити“. Най-стъписващо е, че откриването на композицията се е състояло в присъствието на самия Денчев, който сякаш сам е искал да се убеди в реалността на своето увековечаване. От съобщението не се разбира дали си е поднесъл венец, замръзнал ли е в минутка мълчание, свел ли е глава пред собственото си непреходно дело и т.н.
Да не се увличаме. Медии и социални мрежи вече гръмнаха от подигравки. Случаят е благодатен за проява на всякакъв вид сарказъм. Впрочем той вече има запазено място в „златния фонд“ от куриози в българската академична и културна история. Тепърва ще бъде обезсмъртяван в анекдоти.
Но нека бъдем сериозни. Колкото и да изглежда водевилен, случаят има измерения, които си заслужават дискусията. Някои се объркаха и обявиха, че проф. Денчев е ректор, други – че е председател на Настоятелството, трети – че е председател на Общото събрание на университета… Поне (пред)последното е вярно. Но объркването е показателно, защото от години Стоян Денчев символизира УниБИТ. Той спокойно може да бъде назован основател на университета в този му вид, когато от „библиотекарски“ стана „информационен“.
И все пак, изобщо не става въпрос колко и какви заслуги има проф. Денчев към УниБИТ, към академичното знание или към нацията. Нито са чак толкова определящи за разбирането на ситуацията и епизоди като агент „Симеонов“ към Държавна сигурност, вицепрезидент на „Мултигруп“ и прочее сенчести места в биографията му. Не е чак толкова важно и това дали паметникът, инсталиран в УниБИТ, всъщност е планираният за поставяне монумент на професора в родния му град Елхово през миналата година. Впрочем и там не му е мястото.
Проблемът с тази статуя е друг. Такава ярка загуба на всякакво човешко приличие оголва пороци в самия модел на управление в държавното висше образование. В центъра на този модел стои стремежът на някои бивши и настоящи ректори да се превърнат в нещо като пожизнени управители на „своя университет“. Едни са го осъществили, други – не, но са на път. Успешните от тях, без формално да са „собственици“, се превръщат в бащици или чорбаджии на държавния университет – с посочени от тях ректори, с решаващо влияние върху общото събрание или академичния съвет. Част от тяхната тактика през годините е заобикалянето на изискването за двумандатност на ректорското управление и периодично лансираните идеи да бъде премахнато това изискване, или поне да се качи нагоре (над 65 години) възрастовата граница за заемането на длъжността „ректор“. Понякога се задоволяват само с длъжности като „почетен ректор“ или „председател на Общото събрание“, но всеки знае, че те са абсолютните господари на вуза. Част от тези повратливи умове отдавна не пишат нови трудове, а мислят предимно за това как да направят властта си пожизнена. Ето този модел вече си има паметник.
Затова днес ще си задаваме непосилни въпроси: Как става възможно през 2025 г. в двора на държавен университет в европейска столица да бъде открит паметник на действащ професор, който от десетилетия е част от висшето управление на университета и всъщност минава за „силния човек“ там? Дали колегите от УниБИТ ще се позоват при този случай на принципа на академичната автономия, понеже тя им дава право да издигат паметници на най-живия от живите? Или ще започнат да обясняват, че паметникът не е персонален, защото не е именуван „Стоян Денчев“, а просто „Професорът“, а приликата с прототипа е почти случайна? Или ще вземат решение да премахнат паметника, за да демонстрират академично достойнство? Ще чуем ли гласа на Министерството на образованието и науката, чиито грижи за висшето образование вече стигат до вътрешните дворове на университетите? Кой и как може да пресече епидемичното разпространение на феодализацията на държавните вузове?
Докато мислим над безсмислието на тези въпроси, да припомним, че култът към вожда възниква там, където общността е сведена предимно до зависими и страхливи хора. Академичният култ към „малкия вожд“ на един университет също разчита на такива хора – уплашени за работата си, превърнати в „държавни чиновници“, някои от тях – подбирани по милост или по некадърност, но в много случаи незаслужено. Затова не е учудващо, че един ден им се налага да ходят на работа с два букета. Един – за живия бащица, а друг – за неговия паметник.
Пламен Дойнов