Ахмед Доган прилага този номер вече 28 години. И той все минава
Щом ДПС ритат поредната си хранилка, значи вече са си намерили нова – или либерал Христо, или пак любено с турски ласки, а после разлюбвано, лигавено с лиги, а после с ритник оритвано БСП.
Държавна сигурност така създаде тази партия някога, а Доган така я доразработи след това, че постоянно да е настанена насред държавните пари. От десетилетия тази партия винаги излиза с един и същи номер – бурно люби хранилката си, а после си намира нова и звучно изритва старата още докато е на власт. За да я боли повече.
Това, че номерът им минава вече 28 години, е наистина забележително. Но още по-забележително е, че, след всяко изритване на старата хранилка, част от българската политическа класа и немалка част от българите (видно е от радостните коментари из Фейса) изпадат в луда еуфория, което говори за изключително жалкото битие на тази страна – да ликува на гяволъци, мислейки си, че така се решават българските проблеми.
То така и турското робство е започнало някога – не могли да разделят баницата, та дошъл ятаганът и хубаво им я разделил. Разбира се, сега живеем в други времена и да властваш над една страна не значи непременно да го правиш с ятаган. Може и по-префинено и деликатно. Макар баш властването на ДПС да не синхронизира с нито едно от двете определения.
За първи път Доган приложи номера с турския ритник (който след това превърна в коронен) през 1992 година срещу тогавашната си хранилка СДС и Филип Димитров. По онова време, в обзетата все още от наивна демократична еуфория България, още никой не осъзнаваше, че ДПС просто вече са си намерили новия будала, който ще ги храни – „Мултигруп“ и неговата кукла на конци Любен Беров. И че това ще е съдбата на бедна България – правителствата ѝ (с изключение може би на Иван Костов, но с големи условности) ще са толкова стабилни, колкото сито са успели да нахранят ненаситния търбух на господаря си.
Луксозният живот на неофициалния цар (или пък султан?) на страната – Доган, струва скъпо. Сараите му – и летния, и зимния; любовниците му – които през целия си живот сменяше със скорост по една на две-три години, докато старата все още слугуваше в сараите; всичкият му разкош, с който е свикнал, изискват постоянно към него да текат милиони – я от хидромелиорации, я от студен резерв, я от разоряване на поредното предприятие и всякакви други мурафети. Това няма как да стане без държавна хранилка. Която и да е следващата – да ѝ е честито. И да си знаят – любовта на тази партия е от такова естество, че накрая и боли, и срамът е голям.
Божидар Божков