Инфлацията се ускорява, когато се говори за нея

Както преди около сто години в Германия, така и днес цените на много стоки от ежедневието се покачват все по-бързо. Но историята няма да се повтори

Отдавна се счита, че германците имат особена фобия към инфлацията. Точно както масовата безработица през 30-те години на ХХ в. се е запечатала в колективната памет на американците, хиперинфлацията от началото на 20-те години се превръща в колективна травма за германците.

И до днес американците се страхуват дори без причина от масова безработица, докато германците подозират, че всяко по-силно покачване на цените е предвестник на хиперинфлация, както се изразяваше преди повече от 30 години тогавашният финансов министър на САЩ Джеймс Бейкър.

През последното десетилетие този сблъсък на възгледи често се разиграваше и в Управителния съвет на Европейската централна банка (ЕЦБ) между бившия председател на ЕЦБ Марио Драги, който беше повлиян от мисленето на САЩ, и тогавашния президент на Бундесбанк Йенс Вайдман, предава investor.bg.

В края на 2020 г. бившият председател на Ifo Ханс-Вернер Зин, в духа на Вайдман, предупреди, че в обращение вече има толкова много пари на централните банки, че човек може да се замае „Надяваме се, че нещата няма да се влошат така, както след Първата световна война“, каза той.

Вярно е, че много икономисти – включително авторите на този публикуван в Handelsblatt текст проф. др. Берт Рюрюп и Йорг Рихтер, подценяваха дълго сегашния инфлационен риск. Инфлация от около осем процента беше извън сферата на въображението само преди година. Заплашена ли е Федералната република от завръщането на ужаса от 1923 г.?

Преди сто години Първата световна война не бе истински приключила за Ваймарската република. Младата демокрация се занимава с преминаването към мирновременна икономика, както и с обслужването на репарациите – и всичко това с валута, която все повече губи покупателната си способност.

Въпреки това в началото на 1922 г. Германия очевидно е в по-добро икономическо положение, отколкото можеше да се очаква. Докато победителките – САЩ, Великобритания и Франция – преживяват мъчителна депресия, германското промишлено производство нараства с 20% през предходната година, а безработицата спада до нивото на пълна заетост от 1,4%.

Въпреки това някои критици, например в Berliner Börsen-Zeitung, предупреждават за „фалшив бум“, тъй като причината за високата икономическа динамика е „изтощителната болест на германската икономика, девалвацията на марката“. Но държавният дълг и инфлацията не се смятат за основните проблеми. Важното било да се запази социалният мир в бурния следвоенен период чрез стабилизиране на заетостта.

Правителството смята по това време, че може да се справи без консолидация, а печатарските машини масово печатаха нови пари. Държавата се възползва и от повишаването на потребителските цени. Защото Райхът се финансира основно чрез издаване на краткосрочни съкровищни бонове с лихва от само 5%, които се сконтират от Райхсбанк (националната банка).

За да поддържа възможно най-ниски разходи на държавата за кредитното финансиране, Райхсбанк оставя сконтовия процент на – абсурдно ниското – ниво от пет процента до края на юли 1922 г. въпреки трицифрените нива на инфлацията. По този начин Райхът може да заема заеми при отрицателни реални лихвени проценти и така да намали задлъжнялостта си – подобно на това, което Федералната република успя да направи през последните години благодарение на политиката на ЕЦБ за нулевите лихви.

Противно на това, което мнозина смятат днес, тази политика на Райхсбанк в никакъв случай не е в противоречие с интересите на работниците и предприемачите. По-скоро е имало (негласен) консенсус. Работниците в промишлеността, представлявани от силни профсъюзи, успяват да компенсират до голяма степен реалните загуби на заплатите си, като динамизират възнагражденията си.

В същото време безработицата спада, защото външната стойност на марката намалява повече, отколкото вътрешната ѝ стойност. Въпреки силно нарастващите номинални заплати, т.е. заплати без отчитане на покупателната способност, германските стоки поевтиняват за чуждестранните купувачи.

Установеният по това време германски бизнес модел на силна експортно ориентирана промишленост процъфтява, тъй като предприятията също се възползват от инфлационната политика – и престъпно подценяват дългосрочните последици. През януари 1921 г. президентът на електрическата компания AEG и по-късен външен министър Валтер Ратенау заявява: „Не е правилно да се казва, че печатането на пари ни съсипва“.

Експортната промишленост успява да използва валутните приходи за закупуване на нови машини, недвижими имоти и цели предприятия на изключително изгодни цени и процесът на концентрация напредва бързо. Отделни предприемачи като Хюго Стинес успяват да създадат големи корпоративни империи.

Райхсбанк насърчава този процес на концентрация, като сконтира не само държавните съкровищни бонове, но и бонове на частни компании при отрицателни реални лихвени проценти. По този начин тя субсидира предприятията, които имат достъп до кредит от Райхсбанк. В резултат на инфлацията техните планини от дългове стават все по-малки в реално изражение, докато стойността на придобитите от тях материални активи се увеличава.

От първата половина на 1922 г. инфлационната спирала започва да се върти все по-бързо. Марката губи стойността си по-бързо, отколкото пада външната стойност; пълзящата инфлация започва да галопира.

Някогашен привърженик на инфлацията, външният министър Ратенау осъзнава, че Германия „живее от собствената си мазнина“, че икономиката е балон и че германците „изразходват ресурсите, които нашите предци са натрупали в продължение на поколения труд“.

Няма планомерен изход от тази низходяща спирала. Още през 1922 г. инфлацията достига 2400%, а година по-рано е 65%. В разгара на кризата, през ноември 1923 г., един хляб струва 90 милиарда марки, а валутата и икономиката са в разруха.

Разбира се, в ретроспекция човек винаги е по-мъдър и възниква въпросът как този срив е можело да бъде предотвратен. Факт е, че различните имперски правителства след капитулацията през ноември 1918 г. са нямали практическа алтернатива на инфлационната политика.

Твърд курс на икономии, т.е. строга бюджетна политика, каквато победените сили – всички те консолидирани демокрации – налагат на населението си, би бил политическо самоубийство за всяко германско правителство. А голяма коалиция на разумните е недостижима.

Уроци от миналото

Какви са поуките от това преживяване? За разлика отпреди сто години сега Германия не е загубила финансирана с дълг война, не ѝ се налага да плаща репарации, а държавният дълг определено не е повод за безпокойство.

През последните години ЕЦБ, ръководена от Марио Драги, значително увеличи паричното предлагане в опит да постигне целевата инфлация от два процента. Факт е обаче, че настоящото покачване на цените не е пряко следствие от политиката на ниски лихвени проценти и масовите покупки на облигации.

По-скоро енергоизточниците поскъпнаха драстично в резултат на руската война срещу Украйна, което сега се прехвърля върху множество други продукти чрез по-високи производствени и транспортни разходи. Освен това прекъсването на веригите за доставки доведе до недостиг на множество междинни продукти и съответно до тяхното оскъпяване. Инфлация като тази след Първата световна война определено днес не се очертава.

Въпреки това беше и е необходимо да се излезе от ултрахлабавата парична политика. Защото е сигурно, че веднъж набрала скорост, паричната девалвация може да бъде спряна само с огромни корекционни болки. Опитът от 70-те и 80-те години на миналия век, особено в САЩ, показва ясно това. Инфлацията не е статистически проблем. Тя възниква винаги, когато хората започнат да говорят за нея и по този начин я ускоряват.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.